<p>Тери Пратчет</p><p>Театър на жестокостта</p>

Беше хубаво лятно утро, от онзи тип, които правят човек щастлив за това, че е жив. И вероятно мъжът би трябвало да бъде щастлив, че е жив. За нещастие той беше мъртъв. Би било трудно да си по-мъртъв, без специална подготовка.

— Добре, сега, — каза сержант Колън (от нощната градска стража в Анкх-Морпорк), поглеждайки своето тефтерче — отдавна имаме причина за смъртта, защото а) имаме удар с поне един тъп предмет б) поради удушаване с множество наденички и в) поради изгризване от поне две животни с големи остри зъби. Какво правим сега, Ноби?

— Арестуваме заподозрения, серж. — рече ефрейтор Нобс, козирувайки изящно.

— Заподозрян, Ноби?

— Той. — продължи Ноби, докато подритваше трупа с ботуша си. — Много е подозрително, да си умрял така. Той също е бил пиян. Можем да го направим, понеже е мъртъв, и без заповед.

Колън почеса главата си. Предложеното арестуване на труп, разбира се, имаше предимства. Но…

— Считам, — каза той бавно — че капитан Ваймс ще иска този тип да е прибран другаде. Би било по-добре да го занесеш обратно в Кулата на Стражата, Ноби.

— И после можем ли да изядем наденичките, серж? — рече Сержант Нобс.

* * *

Не беше лесно да си виден полицай в Анкх-Морпорк1, най-великия измежду градовете на Диска.

„Вероятно има светове, — размишляваше капитан Ваймс в неговите мрачни периоди — където няма магьосници (които заключват мистериозно гостната) или зомбита (случаите на убийства бяха наистина странни, когато жертвата беше главния свидетел) и където от кучетата можеш да очакваш да не вършат нищо през нощта, а не да щъкат наоколо и да си приказват с хората.“ Капитан Ваймс вярваше в логиката, по почти същия начин, по който пустинникът вярва в леда — т.е., тя беше нещо, от което наистина се нуждае, но този свят просто не беше подходящ за нея. „Само веднъж, — си мислеше той, — би било хубаво да разбера нещо.“ Той погледна в синкавото тяло върху плочите и усети мъничко трепване от вълнение. Имаше улики. Просто досега не можеше да ги забележи.

— Не би могъл да е обирджия, капитане. — каза сержант Колън. — Можеше да е така, ако джобовете му бяха пълни с пари. Единайсет долара.

— Не бих ги нарекъл „пълни“. — каза капитан Ваймс.

— Тези тази сума е истинско нещастие, сър. Удивен съм как навехнато стоят крачолите му.

— Категорично установих фактът, че този тук е бил шоумен, сър. Той имаше няколко визитки в джобовете си, сър. „Час Слъмбър2, Детско шоу“.

— Предполагам, че никой нищо не е видял? — каза Ваймс.

— Точно така, сър. — отвърна Сержант Колън щастливо — Казах на младия полицай Керът да намери някакви свидетели.

— Заповядал си на ефрейтор Керът да проучи убийството? Съвсем сам? — попита Ваймс.

Сержантът се почеса отново.

— И той поиска да му кажа, дали познавам някой много стар и сериозно болен човек.

* * *

В магическия свят на диска винаги има един гарантиран свидетел за всяко убийство. Такава му беше работата. Полицай Керът, най-новия член на стражата, често попадаше на подходящите хора, съвсем просто. Защото той беше… Той беше невероятно прост, но по същия начин, по който мечът е прост или засадата е проста. Той беше също и възможно най-праволинейния ум в историята на вселената. Керът просто чакаше, в седейки до леглото на стар мъж, който тихо се радваше на компанията. В един момент извади своето тефтерче.

— Сега зная, че сте видял нещо, сър. — каза той. — Бил сте там.

— ДА, ТАКА Е. — каза Смърт. — ТРЯБВАШЕ ДА БЪДА, ЗНАЕШ. НО ТОВА Е МНОГО НЕПРАВИЛНО.

— Виждате, сър, — каза ефрейтор Керът, — според закона, вие сте Съучастник След Юридическия Факт. Или, може би, Преди Юридическия Факт.

— МЛАДИ МОМКО, АЗ СЪМ ФАКТЪТ.

— А аз съм служител на Закона. — каза ефрейтор Керът. — Трябва да се спазват законите, знаете това.

— ВИЕ ИСКАТЕ ОТ МЕН… ДА… ИЗРОВЯ НЯКОЙ ОТ ГРОБА? ДА ДАМ НА НЯКОГО ПАРИЧКА? ДА ГУКАМ КАТО ГЪЛЪБЧЕ? НЕ. НИКОЙ НЕ Е УБИВАЛ Г-Н СЛЪМБЪР. НЕ МОГА ДА ВИ ПОМОГНА.

— Ох, не знам, сър, — каза Керът, — мисля, че можахте.

— ПРОКЛЯТИЕ. — Смърт гледаше как Керът излиза, навеждайки главата си, за да мине през тясното стълбище на коптора. — СЕГА, ДО КЪДЕ БЯХ СТИГНАЛ…

— Извинете ме, — каза съсухрен възрастен мъж, отпунсат в леглото — аз съм на 107, както знаете. Нямам цял ден на разположение.

— О, ДА, ПРАВИЛНО. — Смърт наточи косата си. Това беше първият случай в историята, в който да помага на полицейско разследване. Все още имаше работа за вършене.

* * *

Ефрейтор Керът се разхождаше бавно из града. Той имаше Теория. Той беше чел книга за Теориите. Събираш всички улики, и получаваш Теория. Трябва да включиш всичко. Там имаше наденички. Някой трябваше да купи наденичките. Там имаше пари. Нормално е само за един подвид на човешката раса да плаща нещата с пари. Той попита за продавача на наденички. Намери група деца и си поприказва с тях. После, без да бърза, се върна на улицата, където Ефрейтор Нобс беше очертал с тебешир местоположението на трупа (оцветявайки го, добавяйки гайда, свирка, няколко дървета и храсти за фон — хората вече бяха пуснали 7 монети в шлема му). Той забеляза купчината отпадъци в далечния край на улицата и седна върху обърнатия варел.

— Добре, можеш да се покажеш вече. — каза той на заобикалящия го свят. — Не знаех, че са оцеляли някакви гноми наоколо.

Боклукът се раздвижи. Те изпълзяха навън — дребен мъж с червена шапчица, голяма гърбица и крив нос, малка жена с нахлупен калпак, грижеща се за съвсем мъничко бебе, дребен полица, куче с нагръдник закрепен на врата, и изключително малък алигатор. Ефиейтор Керът седна, готов да слуша.

— Той ни принуди да го направим. — каза малкият мъж с изненадващо дълбок глас. — Щеше да ни победи. Дори алигатора. Всичко, от което разбираше, бе да удря нещата с тояга. И взе всичките събрани пари на кучето Тоби, за да се напие. И после ние побягнахме и той ни хвана в уличката, първо Джуди и детето, и падна отгоре им…

— Кой го удари пръв? — попита Керът.

— Всички!

— Но не много силно. — каза Керът. — Вие сте твърде малки. Не сте го убили. Убеден съм в това. Значи аз отидох и го погледнах отново. Той се беше задушил. Какво е това?

Той повдигна малък кожен диск.

— Това е малка измама. — каза малкият мъж. — Използваше я за гласовете. Той мислеше, че нашите не са достатъчно смешни.

— Така ги правеше! — добави жената, която наричаха Джуди.

— Това беше вкарано в гърлото му. — отбеляза Керът. — Предлагам ви да избягате. Толкова далеч, колкото можете.

— Мислим, че можем да започнем като обединение. — каза водачът на гномите. — Знаете, експериментална драма, уличен театър, такива неща. Без да се удряме един друг с бухалки.

— Правите това за деца? — попита Керът.

— Той каза, че това е нов тип шоу, който ще е сполучлив.

Керът се изправи и бутна коженото дискче в боклука.

— Хората няма да разберат за това. That’s not the way to do it.